УВОД: С историческа прозорливост и мъдрост Иван Вазов художествено претворява истини от нашето възрожденско минало. Писателят доказва своя реализъм чрез умението си да изобрази живота на българските емигрантите в повестта „Немили –недраги”. Още в експозицията на творбата белетристът ни потопява в атмосферата на хъшовския живот.
ТЕЗА: В първа глава от своята повест Иван Вазов създава представата, че българските хъшове са мъченици и герои в чуждата страна. Описанията на влажната и мрачна браилска нощ, на портретите и обстановката в кръчмата внушават, че в чуждата земя хъшовете са мъченици, които страдат от бедност, нищета, бездомност и самотност. Но емигрантите не се поддават на страдалческата си участ и запазват своите борчески пориви и възвишени идеали. Затова те са едновременно и герои, които живеят със спомените за славни битки и с мечтите за героични подвизи. Способни да устояват на предизвикателствата и да не падат духом и доказват верността си към идеала за свобода.
ДОКАЗАТЕЛСТВО: Българските емигранти са мъченици и герои на българската свобода. Те са принудени да живеят в мизерия и нищета, в лишения и бедност във време на принудително изгнаничество, като се борят за своето оцеляване. Тези мъже са доказали себе си в героични битки в миналото, но в настоящето са подложени на тежко изпитание, макар да имат най-святото благо - свободата. Способността им да устояват на предизвикателствата и да не падат духом ги прави достойни, дори величави, а начинът им на живот е израз на жалкото и мъченическото им битие. В експозицията на творбата повествователят изгражда представата за тягостното и унизително ежедневие на хъшовете в чуждата земя – Румъния. Описанието на пустеещите браилски улици във влажната и мрачна декемврийска нощ навява неприветливо, дори потискащо настроение, а атмосферата носи усещането за самотност и изолираност. Мъглата и мъждукащите фенери усилват чувството за студенина, безприютност и изгубеност. Градът е пуст, чужд и враждебен към своите “гости” – българските хъшове. Те са “немили -недраги” в пространството на чуждото. Но на фона на градския “мрак” се откроява “светлината” на едно опушено подземие, което се превръща в топъл дом за измъчените и прокудени българи. Това “свое” в “чуждото” пространство носи името “Народна кръчма на знаменосецът!”. “Такива чудновати надписи”, както ги нарича повествователят, са знаци за народностна принадлежност и израз на вярност към радетелите за свобода. Те потвърждават вярата, че славното време на борбата не е забравено и ненавистта към робството и тиранията не е замряла. Надписи като ”Свободна България” с три възклицателни” и “Долу тираните!” потвърждават това. Те са израз на родолюбивите настроения на хъшовете и красноречиво говорят за желанието на тези мъже да се включат в борбата за свобода отново, когато удари часът. Макар мъченици и страдалци в чуждата земя в настоящия момент хъшовете не губят патриотичния си дух и борбените им настроения са несломими. За тях читателят узнава от разговорите им в кръчмата на Странджата, пространство, което се превръща в техен дом, в нещо топло, лично и съкровено. Чудно е как това опушено подземие, изпълнено със “задушлив въздух”, може да бъде убежище за прокудените мъченици. Но в тази порутена мизерна изба хъшовете се чувстват като на родна земя, чувстват се силни и достойни хора, които почти забравят неволите и страданията си, говорейки все за своето скъпо отечество.Обстановката в кръчмата откроява една “изписана грубо” литография на стената, на която е изобразен смел и снажен байрактар. Този човек е съдържателят на кръчмата , за когото под картината е изписано:”Да живее храбрият Странджа – Знаменосец!”. Сега той е духовният баща на хъшовете, техен закрилник и обединител. Картините по стените в кръчмата са извор на вдъхновение и морална опора за хъшовете, защото им припомнят отминалите славни дни в отечеството, а това крепи духовете им в мизерното настояще. Литографическите картини, изобразяващи Хаджи-Димитровата чета, са като икони за измъчените и клети страдалци. Икони, напомнящи идеалите, за които те се жертват и страдат. Неслучайно повествователят нарича тези мъже “една дружина”, защото те са единни в добро и зло, чувстват другия до себе си като свой съмишленик по дух и идеали, а това ги сродява . Животът им е подчинен и свързан чрез миналото, настоящето и бъдещето. Общото, което ги сближава, е настоящият изгнанически и мъченически живот, славното, героично минало и надеждата, вярата в свободата, в подновяването на борбата за нея. Македонски, Хаджият, Попчето, Бръчков и Странджата са въведени в експозицията на повестта с портретни описания и персонална характеристика. Но всички те са една общност, обединени от свята и заветна цел – свободата на отечеството. Настоящият мъчителен и жалък живот се е отразил на лицата им, които са жълти и бледи от мизерията и глада. Ала в очите на всички искри надежда, подхранвана от спомени за борбата и от вярата в едно по-добро бъдеще. Тези мъже живеят жалко и величаво едновременно, те са мъченици и герои на българската свобода, които не се примиряват с настоящата си нерадостна участ и не се отчайват, макар да съзнават жалкото си и унизително битие в настоящето. Белезите от рани по лицето на Странджата сами говорят за славното му минало; дръзкият поглед на Македонски издава една непримирима и борбена личност; чистосърдечният и неподправен идеалист Бръчков е загърбил еснафското благополучие, за да се посвети на борбата. Попчето е сменил духовното поприще, обричайки се на делото, Хаджият, макар и преждевременно състарен, се вдъхновява от разговорите за героичното минало. Повествователят се вглежда в персонажите през погледа на младия интелигент Бръчков, за когото хъшовете са светци, велики родолюбци, хора, безкористно предани на делото, които будят уважение и възхищение. Хъшовете в повестта “Немили-недраги” са мъченици на българската свобода и нейни герои , готови за славни битки, но подложени на изпитание в принудително бездействие и мизерия. Животът на българите в чужбина и мечтите за героични подвизи в името на свободата контрастират на жалкия им живот в настоящето. Те са отхвърлени от едно общество, което не ги разбира, но това не ги обезкуражава.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Още в първа глава на своята повест Иван Вазов разкрива, че контрастът е основен повествователен подход в творбата. Той противопоставя на безславното и жалко мъченическо настояще на хъшовете тяхното героично и славно минало. Така писателят внушава една непреходна истина - свободата изисква своите жертви, а страданията в чуждата земя са нужната за родината жертва. Чрез своите герои Вазов утвърждава идеята, че трагичното и героичното са еднакво достойни за страдалците и заслужава свободата си онзи народ, който има духовните сили да се бори за нея и да я отстоява с цената на най-скъпото - живота си.
